В Косово – бивалици и небивалици
Поемаме за Косово! За трети път. Сега, за разлика отпреди, сме вече шестима. С надеждата, че там, за където сме се запътили, ще да има много пещери и ще падне работа. На топографските карти на района, с които ни снабди нашият сръбски приятел Неманя, се открояват десетки въртопи, а в оскъдната информация за района пише, че там се наблюдават до 100 подобни карстови форми на квадратен километър… Всъщност става дума за планинския масив Мокра Гора, който след обявяването на независимостта на Косово е придобил името Мокна или още Бежкет e Изтогут. Той се намира в северната гранична част на Косово и се простира още и на територията на Черна Гора и Сърбия. Достига максималната си височина при връх Pogled (2,156 m). Изграден е от триаски, юрски и кредни варовици.
Както често се случва, приключението започна с перипетии! Малко след като отминахме Дупница на път за Гюешево, се оказа че едного си бе забравил паспорта (в Косово не можеш да влезеш с лична карта). Когато проблемът беше решен отново се запътихме към границата. Там нова „изненада“ . Оказа се, че бусчето, което ни беше предоставено на добра воля, е със стара винетка. Опростиха ни глобата от 70 кинта и компромисно ни пуснаха. Заради галантното поведение на Данчо, който шофираше возилото. Изненадите продължиха щом опряхме на северно македонската граница, но не е за разказване. Платихме си гяволука…
После всичко тръгна по мед и масло. Прекосихме Мекедония, минахме границите и поехме по новопострената магистрала към Прищина. Прелест ви казвам, а през април миналата година още я строяха… Не съм нихилист, но просто ме хвана срам за родните пътостроители …
В тъмното така и не забелязахме мястото, на което следващият ден, трябваше да се срещнем с нашите косовски партньори. Отминахме го, но вече минаваше полунощ и трябваше нейде да се преспи. Свърнахме от пътя, където ни беше възможно. Чудесна равна полянка, дръвчета, благодат. Рекохме да е там. Оказа се, че е в обсега на местното гробище. Е, нали трябва да свикваме с обстановката…
Веднага след срещата се упътихме към град Истог. Сръбският топоним е Исток – тоест извор. Ами да, над градът блика вторият по големина карстов извор в Косово с дебит вариращ от 800 до 6 600 л/сек. Той и изворът до съседното селище Врело (150 – 2 400 л/с) са разположени контактната зона между варовиците изграждащи Мокна и подлежащата диабазова формация – чудесна предпоставка за развитието на големи пещери в района. Щом се настанихме в къщата за гости на дружелюбният Джефар, потеглихме „на лов“ за пещери.
Оказа се, че Енвер, местният ни водач, е геолог по образование, планинар, и директор на градския музей. Спряхме колите край едно селце и стръмна пътечки ни заведе пред мижавият вход на една мижава пещера. Даже и не се преоблякохме. Картирахме я с Иво, пропълзявайки на лакти и колене. Оказа се почти 19 м, ала кой ти я дава. Втората, за деня, пещерка беше по-малка, но значително по-интересна. В нея имаше явни следи от дообработки – скална скамейка, нещо като полици, нещо наподобяващо олтарна ниша. Над широкият 10-метров вход имаше няколко правоъгълни издълбавания – неоспорим белег, че там някога са били положени „петите“ на греди, които са били основата на навес. Нарекохме я „Пещерата на отшелниците“ каквато, най-вероятно е била.
Междувременно се оказа, че има проблем в спирачната система на нашето бусче. След направеният консилиум, се оказа, че някаква тръбичка част от задният спирачен кръг е „здала багажа“ и няма как да се смени в движение. Изолираха го и останахме само с предни спирачки, което не престана да ни тревожи до момента на нашето завръщане в България.
Логично беше, след уморителния път и недългото спане да се отдадем на почивка и да „заредим батериите“ – в близкото до къщата ни ресторантче.
Следващият ни ден отиде на халост. Енвер, с голяма увереност, ни поведе към някаква, уж просторна, пещера разположена в сухото каменисто дере над една грозна кариера. Напече и температурата достигна 37 градуса. В дерето се появиха скални пасажи изискващи изкатерване, по-нататък и каменопади. Стигайки до едно огромно срутище, чието преодоляване, без риск, бе под въпрос народът се отказа.
Тръгнахме към следващия обект. Попитах водачът знае ли къде е пещерата и дали е влизал в нея, а той ми отвърна, че не и щял да пита багеристът. Щом пристигнахме до другата кариера, нашите водачи взеха да разпитват работниците къде е така наречената „Драгичевска дупка“. След половин час бърборене, един работник се качи в джипа уж да ни покажа де е пещерата, ала нашият бус така и не можа да издрапа по непригодния за него каменист път. Групата тръгна нагоре пеш. Ама не се дишаше. Едночасовото дирене така и не даде резултат – този ден го писахме „дъждовен“, не че по-късно не поваля.
Предпоследният ден ни донесе малко повече предизвикателства. Трябваше да картираме две пещери – Малката и Голямата пещера в местността Голата стена. На входовете намерихме надписи, обозначаващи, че те са били посетени от членове на спелеоложкото дружество „Спилиар“ – Сплит през 2006-та година. Чудихме се дали да ги картираме до момента, когато нашият водач ни каза, че хърватските колеги ги били проучвали само от биоспелеоложка гледна точка. В последствие, когато се прибрахме у дома, се консултирах с моят приятел Младен Гарашич. Той се свърза с пещерняците от дружеството, които потвърдиха информацията. Отгоре на всичко, се оказа, че никъде няма написан ни ред относно резултатите от хърватските проучвания – камоли да са публикувани карти. Даже някъде и да има, то нашите партньори от Института по опазване на природата при Министерството на околната среда на Косово не разполагаха с тях. А те им бяха необходими. Картирахме ги, като това сториха основно Иво и Таньо. Голяма пещера оправда името си – оказа се, че 140 м.
Последният ден на експедицията започна със среща с кмета на Изтог. В разговорът той прояви интерес към работата ни и обеща съдействие при провеждането на евентуални бъдещи експедиции. На срещата присъства и шефа на алпийския „Подгур“ в града. Бяхме изненадани, когато той ни съобщи, че те са направили виа ферата в една пропаст високо горе в планината. И още, че там са намерили още няколко подобни пропасти, една от които е дълбока 100 м. , а и, че са готови да ни сътрудничат за пълното изследване на района . Разбрахме се, тутакси, след срещата да ни отведе горе в планината.
Пътят ни възкачи на 1000 метра над града. Попаднахме в красива и обещаваща карстова местност. Първата ни спирка бе до пропастта с виа фератата. Хората бяха се постарали доста. Дупката е с два входа отстоящи няколко метра един от друг. Туристите влизат от единия и излизат от другия. На дъното има две зали, а често пъти и сняг, който ту закрива, ту открива някакъв все още неизследван участък. Оставахме проучването за после и се насочихме към 100-метровката.
Входът и се намира на 1600 м. надморска височина и представлява склонов въртоп. Таньо се стъкми и тръгна да екипира. След него се спуснаха Иво и Камен. Достигайки дъното, първите двама отпочнаха картировката отдолу нагоре. След като калкулирахме данните, се оказа, че пропастта е дълбока само 65 метра. От запад небето посивя. Започна да гърми и да присветва. Задаваше се буря и решихме, де пропуснем картирането на другата пещера. И добре направихме, защото тъкмо се качихме в буса и то взе че заваля.
Спускането надолу с тези спирачки ни беше „на нокти“, имахме и страх, че горивото ни всеки момент ще свърши. Все пак успяхме. После си взехме довиждане с нашите косовски приятели с пожелание за нова среща – най-късно през юни догодина, когато се съгласихме да проведем голяма съвместна експедиция във високата част на Мокна. Равносметката: 5 проучени и картирани пещери за 3 работни дни. Разказът за това време би бил непълен, ако не уважим направеното от нашия зоолог Хелиана. Тя събра каквото можа, въпреки че акцентът в работата и беше проучването на прилепната фауна на пещерите. Освен това, тя предаде и ценният си опит на своята косовска колежка Фиторе Гаши, с перспектива сътрудничеството им в това отношение да се разшири и задълбочи.
Финализирахме пътуването си в Косово с посещението на три емблематични природни обекта – изворът на река Бели Дрин, който е най-големия карстов извор (1.100 – 15 000 л/сек) в страната, Радацката пещера и за „десерт“ впечатляващият каньон Ругова.
Разказа : Алексей Жалов
