чужбинска експедиция, която аха да подмина

Подземен лагер.. скуката не е на почит. От ляво на дясно: Волкан, аз, Стефи, Елиас и Коце

След лагера започват две сравнително големи камбани с по едно прехвърляне на тях, което ме накара да се чувствам малко неуверена. Имам си такива дни в пещерния ми живот, в които някакво съмнение и страх се появява в мен без конкретна причина, но гледам да не им се давам. На дъното на въпросните камбани таблета се запъна и имахме около 40 минути техническа почивка. Тамън таблета се оправи и се наложи операция “събличане-обличане”, защото вече ми тракаха зъбите и не че ми пречеше, но ръката ми трепереше като на стар алкохолик сутрин преди да си е глътнал закуската. Пък бях дъ дисто мен и ми трябваше стабилна ръка. Продължихме напред по едни меандри, прагчета и така до втория голям отвес. Много красив! Големи обеми с речни камъни в ниското, което ме наведе на мисълта колко вода минава тук и каква сила има. Щом стигнахме дъното на въпросния отвес казах на Коце, че започвам да се уморявам.

Таблета се прибра, хапнахме, отново операция “събличане-обличане”, защото не искам да плувам в собствен сос до лагера и тръгнахме нагоре. В главата ми бяхме изминали много път, което в действителност не беше така. Явно изтиването ми си казваше думата. Имахме уговорка с другите 20:00 в лагера. Така и стана. Волкан излезна към базовия лагер и останахме 4-ма в нашия подземен дом. Вечеряхме и си легнахме като обяснихме на Умит, че ще е по-добре за всички ако и той се сгуши в нас, а не спи самостоятелно почти на входа на палатката.

Сутрешният ритъм вече ни беше познат: Тео и Умит напред– екипират и проучват, а ние с Коце след тях и картираме. Този ден неприятното усещане от вчера го нямаше и с голямо удоволствие сe пуснах в камбаната, набързо стигнахме по вече познатия ни път до дъното на втория голям отвес и се заехме да картираме. От тук нататък пещерата беше по-различна, имаше стеснения, повече хоризонтални части и по-нестабилни скали на места. Картировката ни приключи на дъното на едно малко водопадче, което беше покрито с камъчета и приличаше на плаж, по груби сметки беше около -680м. Решихме, че това е добро място за втори лагер, защото времето, в което пътувахме от и до сегашния можеше да се използва за картиране, пък и беше изключително красиво.

Срещата с останалите беше в 22 часа и след точно 65 движения по въжето на втората камбана се озовах в празния ни лагер. Като Коце се появи си направихме чай и влезнахме в палатката (която не беше точно палатка, но ни вършеше работа до някъде). В 23ч все още нямаше никой. Разказвахме си разни пещерни истории и времето напредваше, а нашите хора ги нямаше. Започнах да се притеснявам къде са, но Коце ми обясни, че е нормално това забавяне при проучване на пещера, а и Тео отлично знае какво прави. След което задряма, а аз реших, че ще си допия чая. Около 02:00часа, явно съм тръгнала да заспивам си ударих главата в чашата, което показа, че е време да гася бензиновия примус и да лягам. Точно тогава чух Тео как се провикна за здрасти. След около 30 мин и Умит се появи. Пихме по един чай, вечерях ме и си легнахме.

 Сутринта ни събудиха по телефона. Тео обясни любезно (доколкото можеше да бъде любезен в ранния час), че всичко е наред и смятаме да спим т.е. да не ни звънят. След час му се наложи отново да го обясни. Тръгнахме на горе по обяд, бях първа, след мен Коце, Тео и Умит.

Абе тея въжета край нямат, почти съм сигурна, че някой е преместил входа по-далеч….

По едно време намерих една издадена скална форма, от която се стичаше вода и добре се напих преди да продължа. Първата почивка (пък май и единствената) я направихме малко преди входа, когато срещахме екипа, който щеше да спи в лагера след нас. Поговорихме си за кратко, колкото да ни стане студено и тръгнахме. Разбира се дойде ред на соло изкачванията ми (сравнително редовно ми се случва да катеря някъде, където съм сигурна, че не съм минавала, но да си мисля, че просто не помня и пътя е натам) Коце се заблуди и пое след мен, което даде възможност на Умит и Тео да направят атаката си и да завземат челните позиции към изхода (докато четете това трябва да си забързате гласа!).

 Конфигурацията на движение се промени: Умит сам на горе, Тео и аз заедно, Коце след нас. На последното въже Тео ми каза, че не бил забелязал снега на влизане, а аз му отвърнах, че сигурно е плесен и да продъжава, че ми се пие бира. Той се засмя и тръгна, след като се озовах на неговото място разбрах защо се смееше. Пред мен имаше голяма снежна пряспа, която заемаше значителна част от дъното на отвеса т.е. нямаше как да е плесен! А нагоре….. нагоре звездите и лек топъл полъх, който те докосва по калното лицето. Мирише на трева, на почва, чуват се разни насекоми… явно входа отново го бяха върнали на мястото му и аз бях на него. Нощното небе беше невероятно красиво и чисто, даже и падаща звезда получихме за награда.

 На следващия ден си взехме заслужена почивка в лагера – разбирайте миене на посуда и на нас самите.

Престоят ни продължи с картиране на една новооткрита пещера в близост, която представлява изцяло вертикална част (по груби сметки може би ще има 90-100 м), запълнена почти изцяло със сняг и лед. Разбира се на 15-та минута вече ми беше студено вътре и ритайки с крака в скалата отстрани се сетих за вица “човека с двете тухли на моста”…..незнам каква ще е аудиторията на разказа, та май ще го спестя. Последва довършителен ден – който е взимал мерки да си прави картата, а който е екипирал да си вади въжетата….нещо такова. Тео и Коце ни спретнаха разходка до Егма – най-дълбоката пропаст в Азия (или поне аз така разбрах).

Докато Тео и двете дами от турска страна влизаха да поразгледат малко, аз реших, че е изключително подходящо да се покатеря по скалите в близост. И така направих премиерно-соло-почти нощно катерене на челник: “малко само да траверсирам, я колко удобна хватка …ами тук”и след като чух, че останалите бяха при джипа вече – погледнах на долу:” аха ясно ,Дилянке , хайде слизай сега да те видим!”….пиша  значи съм слезнала…..

Вечерта около лагерния огън се появиха две бутилки вино (през цялото време само бългериан гайс носихме алкохол – бири, вино и коняк от Вороня, който пихме в пещерата благодарение наТео), които доста ме изненадаха с бързината, с която се появиха от нищото и още по-голямата бързина, с която изчезнаха.

 Сутринта беше придружена със сериозно подмоткване от моя страна и улавяне на многозначителни погледи от дъ адърс бългериан гайс тип: “Абе няма ли да си оправяш багажа?!”. Бавно и славно, изоставяйки тахана на масата (към който имах сериозна зависимост!) се насочих към мястото на кучешката къщурка (така нарече Коце моята мега-яка-едноместна-ултра-лека палатка, която ползвахме за склад) казах си, че гениите владеят хаоса и започнах да си събирам вещите пръснати по цялата поляна…

Дойде време за прегръдки, целувки и сбогувания. Натоварихме се на джипа и тръгнахме по невероятно красивия път надолу. Така завърши основния етап от нашата чужбинска експедиция. Спряхме на няколко места да берем смокини и да питаме за пътя (аз се възползвах да бера през това време райски ябълки и сливи). На прага на цивилизацията направихме сериозна грешка, която още напомня за себе си! Кактуси! Коце каза, че е ял такива в Белгия и били много хубави. С усмивка си взе фотоапарата и започна да ни снима. От своя страна аз и Тео си понабрахме като аз се чудех защо не ги берат –иглите са големи и лесно могат да се избегнат. Пробвах ги, не бяха нищо особено. След около 3 мин разбрах защо стоят там недокоснати…

Отново в главата ми изплува виц : “един човек отишъл на лекар и му казал, че където и да се пипне всичко го боли…оказало се, че му е счупен пръста”. И аз така ….или се превръщах в таралеж откъм дланите или просто се бях прецакала! Оказах се горд собственик на десетки финни, малки иглички, които бe немислимо да извадя една по една. Посмяхме се и се заехме с опити за махането им. Аз като креативна личност реших, че със зъби ще е най-лесно! Супер, вече имах лепнещи (от смокините), боцкащи пръсти придружени с набодени устни готови за селфи! “Мезотерапия?! B*** please на ти кактус!”. Очаквах наближаващия плаж и нищо не можеше да помрачи настроението ми ….дори и игличките по тениската….

 На плажа открих разковничето – като пренебрегнеш горещината на пясъка и боцкането, на места до кръв и си разтъркаш ръцете с него (пясъка)- игличките се махаха. И ето ме доволна, осолявайки се в морето, дебнеща багажа, а мъжете плуваха навътре. После хапване и познатия път към вкъщи.

 Пътувахме спокойно и приятно и тъкмо да реша, че приключението е свършило ни се случи случка. Решихме да нощуваме покрай пътя, на едно хълмче. Да бе ама се оказа, че има някаква клекта за телекомуникация горе и дойдоха едни хора, с едни коли и едни фенери. И добре че Тео говори турски та се разбраха и пистолета(турския) се прибра без да се използва.

Горе-долу това беше нашата чужбинска експедиция в турско, пречупено през моя поглед. Разбира се много неща се случиха, които не съм описала, защото щe стане толкова дълго, че дори и аз няма да си го прочета след време. В мен остава един топъл спомен от това преживяване, леко носталгични мисли вече за екипа, радост от запознанствата, нетърпение да се върна и гордост, че добавих нов стаж в пещерната ми кариера.

 Изключително съм благодарна на Коце и Тео за това,че имаха търпение към мен, споделяха богатия си опит и ме оставяха да си “бера”занаят от тях.

Благодаря на Българско пещерно дружество и на СПК “Академик”- София за финансовата подкрепа, която ни удариха.

Благодаря и на вас, че прочетохте този толкова кратък разказ. Надявам се поне за малко да съм успяла да ви пренеса в моята Турция.

Pages: 1 2 3 4

Категории