Мисия АТОН

Мисия Атон

Вначалото се движихме безгрижно по равното дъно на суходолието. После то,започна да се „показва рогата“ –появиха се малки, лесно преодолими прагчета, а по късно и 3-4 –метрови прагове. Пещери обаче йок ! Появата на първият отвор ни ентусиазира! Зад него малка, но красива пещерка с два комина. Докато Коста и Милен я картираха, 30-наметра по-надолу се натъкнах на друга пещера. Оказа се само 15 м, но кой ти я дава? После спряхме на прага на нов, уж непреодолим , почти 6-метров праг, но Сашо му намери цаката! Стените се изправиха- дерето се превърна в каньон. Скоро, пред нас се появи странен правоъгълен градеж. Почти веднага установихме, че е „майка“ ! Така монасите тук наричат подземните водосъбирателни съоръжения. Капакът, голям ламаринен лист, беше отгоре. Надолу двуметрова шахта, откъдето водят началото си две галерии – напред и назад. Подробностите– не тук и не сега.

Иначе, всичко това е за да събере, на принципа на дренажната система, буквално всяка капчица водас цел използването й за питейни или стопански нужди. Добре, че Коста и Милен носеха ботуши иначе това монашеско творение щеше да бъде картирано твърде трудно! Бяхме изминали почти 2 километра(справка GoogleEarth), когато се изправихме на ръба на поредния праг. Освен , че бе около 10-на – 12 метра на дъното му имаше дълбоко, до над колене езеро. Поради липса на подходящо въже и необходимите съоръжение трябваше да спрем дотук. За сметка на това, в скалния откос вляво зърнахме няколко отвора,та дори и внушителен скален мост. Когато Милен и Коста се покатериха, стена ясно че там горе има и неголяма проходна пещера.

Слънцето клонеше към заник. Стана ясно, че ще бъде голям зор да изминем обратния път. Реших, че докато момчетата картират мога да се върна назад и да потърся „път“ за излизане от каньона. Голяма беля си навляках на главата … Запълзях по склона, ама то не бяха храсти, бодливи лиани и капини… Стигнах трудно до добре очертана пътека и реших, че спасението ни ще да е чрез нея. Върнах се, после всички тръгнахме натам – аз отпред с мачетето и лозарските ножици,а останалите по мен … 

Вече бяхме на челници. Щом стигнахме пътеката, Сашо се шмугна напред! Скоро се върна за дани каже, че тя уверено се движи в желаната посока, но тук –там отново трябваше да си пропряваме път. Така и стана. Сашо вкючи GPS-а за да установи местоположението ни спрямо черният път спускащ се от манастира към пристанището му. Когато се оказа се, че сме само на 10 метра по-ниско от него, над нас мина някаква кола, която просветли храсталака… Бяхме спасени с цената на десетки драскулки по ръцете и краката и немалко капчици кръв .

Насочихме се към пристанището, за да намерим утеха в лоното на Голямата морска пещера до самото пристанище. Бяха изминали 10 часа от мига, в който напуснахме Костамонит. След заслуженото хапване, гарнирано с по чашка от Сашовата ракия, постлахме шалтетата, шмугнахме се в спалните чували и „отлетяхме“ в царството на Морфей.

До 11 сутринта се отдадохме на мързел, а после причакахме ферибота за да доплаваме до манастира Дохиар. Надявахме се, да пренощуваме там, а и да го използваме като изходна точка до скалите над него,където очаквахме да намерим поне една нова пещера. Уви! Игуменът на манастира се беше „преселил“ в отвъдното, монасите бяха в траур и не приемаха гости . Бързо прекроихме плана и поехме нагоре по пътят към Костамонит. Баирът се оказа голям. Въпреки това, аз избързах напред,докато на моите другари извадиха късмет– един манастирски камион ги взе за да ги пренесе до мястото до което се бяхме насочили. В последствие, аз също се облажих с придобивката. Все пак, разстоянието си беше около 2.3 км. Разшетахме се и с дружни усилия открихме още три „майки“. След картирането,отново нарамихме раниците , изходихме още 2.6 км за да се установим на 322 м над морето край един параклис.

Нощувахме,както преди. Имаше силен вятър, и невероятно звездно небе, не без звездопади.

Сутрешно,се разкърших проверявайки едни съмнителни откъм пещери скалички ! Уви, там нямаше нищо. После теглихме чоп, кой от вариантите за слизане да възприемем и „драснахме“надолу. Открихме една видимо монашеска пътека, „доверихме „ и се, въпреки, че беше широка до 2 педи , и слизането отпочна. Щем нещем, пътеката ни отведе в подножието на скалните венци, които от години мамеха погледите ни. Щом се озовахме до тях, се оказа че мястото е „окупирано“ от монах отшелник. И още, че там той се подвизава в малка пещерна килия. С картирането й броят на откритите и проучени от нас естествении изкуствени подземни обекта нараснана 8. 

После „заприпкахме“ отново към морето, което беше вече твърде близко.За съжаление, не успяхме да хванем фериботът в посока руският манастир Панталеймон, който искахме да посетим екскурзионно! Не ни остана нищо друго освен да вземем обратният път към Уранополис,а от там до Солун, където си бяхме уредили среща с нашия приятел Йоргос Лазаридис. Видях ме се и докато обсъждахме първият том от съвместната ни книга за пещерите на Света гора, хапнахме по един гирус, за да ни държи до пътя към Родината.

След 10-тата ни юбилейна експедиция на Атон, общият брой на проучените, в рамкитена проекта „Проучване на пещерите наСвета гора, набъбна на 218 ! Догодина ще продължим!

Автори на снимките: Ал.Жалов, К.Стоичков, М.Кръстев,С.Попов

Участници:Алексей Жалов – БПД и ПК“Хеликтит“– организатор

Константин Стоичков – ПК “Хеликтит“

Милен Кръстев – ПК “Хеликтит“

Сашо Попов – БПД и ПК “Приста, Русе

Pages: 1 2

Категории