Земя на контрасти

Пещерна експедиция „Алай 2017“, започна на 13 септември вечерта по стар български обичай с домашна гроздова ракия и кюфтенца за мезе, под часовника на централна гара. След няколко снимки на екипа с изпращачите, се качихме във влака и потеглихме към Истанбул. Рано сутринта на 14 септември се събудихме в древния Константинопол, където за наш късмет ни посрещна стар приятел. Благодарение на него избегнахме чуденето как от европейската да стигнем до азиатската част на града и лутане из градския транспорт. С една дума стигнахме до летище „Сабиха Гьокчен“ бързо и безболезнено.
След четири часов полет с нашият ниско тарифен „Пегас“ кацнахме на Киргизстанска земя. Замаяни от дългият път с влак и самолет, последвахме върволицата от хора и намерихме гишето за визи. Сдобили се вече с тях, към 4:00ч. сутринта на 15 септември, преминахме паспортната проверка и се отправихме към хотела. Първите ни стъпки в Киргизстан включваха лек сън, обилна закуска, първа местна бира за мен и разходка из пазара в Бишкек. Пазарът се оказа хибрид между този в жк. Дружба-1, София (България) и този в град Машхад (Иран). В него освен характерните продукти, може да се намерят типичните стоки за пост-социалистическите държави, в това число боя за коса на „Роза импекс“ и всичко това е преплетено с колорита и аромата на ориента. Нямаше как след пазарът, да не посетим култовия „шопинг“ център от близкото минало „ЦУМ“, който е разположен точно срещу „ГУМ“ и много ми напомняше на софийския „ЦУМ“ в комбинация с дружбенския „РУМ“, от преди около 20 години. Напомняше ми за детството!
На път за хотела нашият румънски приятел Алекс се присети, че му трябва бормашина на всяка цена! Съвсем случайно по пътя видяхме магазин за бургии, бормашина и всякакви пробиващи инструменти, при което очите на Алекс светнаха и той взе под наем една от тях. Малко по-късно в разказа, ще се върнем към наетата бормашина, която се сдоби със собствено име, дадено и с любов от нейния наемател.
Късният следобед цялата група участваща в експедицията се събра в хотелското лоби. Този път освен българското пещерно ядро в състав: Камен – председател и водач, Лади – репортер и оператор, и Хелиана (Аз) – зоолог и млад учен все още не придобил научна степен доктор, участваха и пещерняци от Сърбия в лицето на Неманя и Деян, Румъния в лицето на гореспоменатия Алекс, и Швейцария в лицето на Шели. Организатори на експедицията от Киргизка страна бяха Алексей и Сергей, а наши гидове и състезатели от формула 1 Миша и Саша. Една експедиция няма да е както трябва, ако нямаш готвач, който да те радва всеки ден с топло кафе и вкусна храна, за нас това беше Лена.
На 16 септември сутринта тръгнахме с два буса към хълмистото плато Джалпак-Таш, което беше първия целеви район за нашата експедиция. Пътят към него включваше преминаването от северната към южната част на Киргизстан, през единствения проход в страната. Проходът през планината Тяншан е много живописен и красив и в същото време е изпълнен с адреналин. Пътят няма абсолютно никакви маркировки и правилата за движение такива каквито ги познаваме не съществуват. По него се движат коли, тирове и цистерни, които през повечето време се изпреварват по завоите и то най-често на най-тесните отсечки. За щастие нашият шофьор Миша, беше по-добър пилот от Алонсо, Хамилтън и Райконен взети заедно. Пилотирайки своят бус, той ни демонстрира техники от Формула1, на които гореспоменатите пилоти само могат да завиждат, до като се състезават по най-техничната писта в света „Сузука“. По-средата на пътя има няколко километров тунел, който беше затворен за кратко. Оказа се, че причината за затварянето му беше преминаването на стадата с овце през прохода, придружавани от пастири на коне. Всички коли и камиони изчакаха кротко овцете, но след отварянето на тунела, те тръгнаха хаотично и се загубиха в него.
Вдъхновени от конете и юртите преди и след прохода, Камен и Аз пихме кумис, за да почустваме вкуса на прабългарското. Трябва да си с прабългарски корени, за да харесаш вкуса на кумиса, т.к. той е много кисел и солен едновременно с дух на престаряла овца. Ние се оказахме с точно такива. Така лека по лека се изтърколи деня, а ние се озовахме на брега на най-големия язовир в страната Токтогул, където прекарахме нощта.
На 17 септември се събудихме рано сутринта, закусихме и продължихме към Джалпак-Таш. Пътят ни минаваше през град Узген, който е белязан от мюсюлманския дух и култура. Точно в този град, Алекс се присети, че не си е взел ботушите и трябва да си купи веднага. Без да мисли много, той взе със себе си и Шели, която меко казано не беше облечена според ислямските порядки. Така нашите двама англоговорящи другарчета се изгубиха сред минаретата и безпорядъка на пазара, без да можем да ги спрем. Няколко секунди по-късно се сформира екип, който да ги изведе от пазара по най-бързия, а за Шели и безопасен начин. За щастие тя беше разбрала колко безотговорно е постъпила, за разлика от Алекс, който не можеше да се нарадва на новите си ботуши все още неосъзвайки къде се намира. Час по-късно отново бяхме на път. Тази отсечка включваше офроуд по склоновете на долината Фергана и западните постъпи на Джалпак-Таш. По пътя, Алексей ни показа едно от най-мащабните свлачища, за които сме чували само по медиите. Този феномен се случва веднъж на няколко години, т.к. района е покрит с дебел слой почва и поради сухия континентален климат няма дървета. При първият по-силен дъжд огромните маси почва се откъсват и заливат като кална лавина прилежащата територия. Отново стана вечер, а ние отново не бяхме достигнали нашата цел. За сметка на това след вечеря и няколко водки, Аз и нашите руски организатори си направихме импровизирана дискотека под звездите, която стопи леда между нас. От тази нощ нататък химн на експедицията стана песента „Я свободен“, а нашия пилот Миша се превърна в доброволец прилепар.
18 септември беше денят в който достигнахме до целевия район, който щяхме да изследваме следващите няколко дни. Още същият ден се разделихме на три групи. В първата група бяха Алексей, Сергей, Саша, Алекс и Шели, а във втората Неманя и Деян. Тяхната цел беше да огледат една част от района и да вземат координати на позната, но все още не изследвана пещера. Трета група включваше мен, Камен и Лади. Нашата цел беше да обходим голям разлом, по който Камен забеляза, потенциални отвори на пещери наредени по права линия. По-голямата част от местността представляваше хълмисто плато покрито с дебел слой льосова почва, лежаща върху гипс и по рядко креда. Гипсът е по мек от кредата и при него пещерите се образуват много по-бързо отколкото при нормалния карст. За наше съжаление проверените отвори бяха затлачени и не открихме пещери. За сметка на това се любувахме на дивите стада с коне, които бягаха свободно и проправяха нови пътеки из платото, на многобройните стада с овце и на необятността на тази природа.
На следващият ден Камен и Алексей отидоха да проверят най-далечната част от района и неговия пещерен потенциал. Алекс, Лади, Неманя, Деян, Шели и Аз отидохме да проучим и картираме пещерата на която бяха взели координатите от предишния ден. Алекс и Шели малко поспориха, а след това малко объркаха посоката, но в крайна сметка намерихме пещерата. Пред нейният вход, Алекс извади новите си ботуши, нахлузи ги с детска радост, след което извади наетата бормашина, погледна я любовно и я погалия нежно. Така румънският ни колега влезе в пещерата с останалите и до като Лади снимаше те екипираха отвеса. Екипирането отнема време, особено кога си забравил точния ключ. За това ние с Шели вече нахлузили пещеризоните се напичахме като змии на слънце и си спомняхме за старите си „любови“, след което измислихме прякори за най-интересните участници от експедиция. Денят се преполови и най-накрая дойде и нашия ред на влезем в пещерата. Бях приготвила няколко епруветки за събиране на материал, но когато увиснах на въжето и се поогледах установих, че пещерата е безперспективна за биоспелеология. Леко се обезсърчих, но това не трая дълго, защото все пак това беше първата ни пещера в Киргизстан. На вечеря всички се събрахме, а Алекс въодушевено обясняваше как е дупчил с бормашината. След тази вечер той кръсти Ленуца любимата си пробивачка. В нейна чест слушахме румънска фолклорна песен, под съпровода на която той танцуваше полка с елементи на хоро.
Следващият ден започна по обичайния експедиционен начин. След закуска Алекс и Алексей отидоха да до картират пещерата от предишния ден, докато всички останали тръгнахме към пещерата Кара-Унгур. Взехме по-малкият бус на Саша, до който гордо седеше Сергей и се опитваше да си спомни пътя към пещерата, зад тях седяхме един върху друг Аз, Лади, Камен и Неманя, а в багажника се блъскаха с прониквачките Деян, Миша и Шели. Офроудът беше най-ужасният и в същото време най-колоритния в моят живот. Ужасен заради вдишаната прах и колоритен заради това, че бях на това място с тези хора в точния момент. След около 100 км стигнахме до село Джетим – добо, там спряхме пред един фургон. Фургонът се оказа магазин, а досетливия Миша веднага ме изненада със студена бира. Продавачката беше мила жена, която веднага затвори магазина си и се качи в буса, за да ни покаже пещерата. След около 20 минути вече стояхме пред входа на Кара-Унгур, която е моноканална, водна пещера. Вътре в нея намерих гуано, а за мой късмет и няколко пещерни бръмбарчета. По-късно Деян забеляза първият прилеп, който чевръсто хванах и определих. Камен, Неманя и Шели намериха човешки череп и кости, а Лади засне всичко това. Свършихме една страхотна екипна работа за кратко време. Всички излезнахме доволни от пещерата, закарахме обратно жената до нейния магазин и си взехме бира за пътя на обратно. След като пристигнахме в лагера, всички започнаха да си разтоварват прониквачките и да се приготвят за вечеря. Докато те се суетяха, Аз и Миша просто си седяхме с бира в ръка и се любувахме на червеникаво обагрения залез над платото. Един от кратките и редки моменти в живота, в който ти се иска да останеш завинаги. Откраднат миг, който те карат да се чувстваш свободен, забравил за своето минало и не мислейки за своето бъдеще!
Нищо в живота не трае вечно и на 21 септември събрахме лагера и се отправихме към град Ош, където прекарахме целия ден. Градът е вторият по-големина в Киргизстан и впечатлява с внушителна по размери статуя на Ленин пробождаща сърцето на града.
На следващият ден отидохме на пазара, за да вземем малко провизии и да хапнем самси с агнешко. Ранният следобед пристигнахме във втория целеви район, свещения за местните мюсюлмани водопад Абшир-Ата. Поогледахме района, след което Неманя, Камен и Алекс останаха, за да се опитат да екипират до изхода да водата. Аз и Миша опънахме мрежи около рекичката в близост до лагера, под зоркото око на Саша, който ни снимаше и разсмиваше. В крайна сметка нито едно от двете начинания не се увенча с успех и за това останахме още един ден в същия район. Рано сутринта на 23 септември, Алекс взе своята любима Ленуца и започна да до изгражда системата, до като Камен го осигуряваше и мръзнеше. За Алекс този ден беше най-великият в неговия живот и за това изразходва много тестостерон, докато се перчеше като глухар пред камерата на Лади. В крайна сметка Неманя, дойде да замести вече замръзналия Камен, а Алекс продължаваше да токува пред обективите на минувачите. След няколко часа на екипиране, луната побутна слънцето и стана вечер. Същата нощ Миша запали огнена клада от страст, около която Саша танцуваше с киргизка девойка под ритъма на хитовата песен „Шиши баба“.
На 24 септември Алекс и Камен се събудиха много рано и отидоха на водопада. Там Камен до екипира липсващата част, а след това чевръсто разекипира. Резултът освен хипотермията, беше установяването на сифонна част на потенциална пещерна система, без възможност за проникване в нея. По-късно в лагера, бяхме поканени от местните баби да се присъединим към тях. Те бяха поседнали около килим на който имаше всякакви баници, кексове, питки и чай и пееха традиционни песени. Сред бабите изпъкваше една с веселия си нрав и макар, че не разбирах киргизски с нея обсъдихме всички световни нови, плюс това кога е най-удачно да се вадят картофите на есен. И така от дума на дума и от песен на песен се разтанцувахме.
Привечер, същият ден пристигнахме в третия целеви район, планинския масив Туя-Муюн. Поради факта, че опитите ми да хвана прилепи в първите два района бяха не успешни, този път бях решена на успех още същата вечер. След като поогледах района и Миша беше станал доброволец прилепар още първите дни от експедицията, опънахме мрежа пред входа на минна проходка. Резултатите не закъсняха и 10 минути по-късно разплитах първите подковоноси прилепи, а след още няколко минути с Миша изградихме идеалния прилепарски тандем. Около час преди полунощ Лена, Саша и Алексей дойдоха при нас. За наш късмет Лена се беше досетила да ни сложи вечеря, а Саша да донесе малко водка. Половин час по-късно към нас се присъединиха останалите членове на експедицията и тогава в мрежата се оплете азиатски широкоух прилеп. След като го видях се зарадвах като малко дете и заскачах около Алексей опивайки се да му обясня, защо съм толкова щастлива. Залисана с прилепа така и не разбрах кога всички са тръгнали към лагера. Отново пред мрежата бяхме останали двама…
Сутринта на 25 септември започна по обичайния начин с чаша кафе, закуска и изготвянето на план за деня. Планът беше всички да отидем със Сергей в кристалната пещера, която беше разположена над каньона. Тук е мястото да спомена, че най-забележителната част от масива е каньона Данги през който се вие река Араван-сай, а над него гордо се реят орлите, един от символите на Киргизстанската земя. И така всички задружно тръгнахме през каньона, за да достигнем до пещерата. На няколко усойни места Алекс, Камен и Неманя изграждаха въжен парапет, който ни помагаше да минем по-безопасно. Докато правеха първите два парапета Алексей, Миша и Саша стояха на другия бряг и документираха събитието. По едно време се чу грохот и видяхме как прониквачката на Камен се носи из бързайте на реката. В този момент Миша скочи самоотвержено в реката и ловко извади прониквачката. Жест, който малко хора биха направили така безкористно. След около един километър по каньона Сергей спря и ни показа местонахождението на пещерата. Оказа се, че трябва да се изкачим около 30 м, по рискован отвес. Всички се справихме и влязохме в пещерата, която започваше с тесняци през които стигаш до кристална зала. В нея Лади ни направи няколко завладяващи снимки. Дали от вида на камерата или от краката на Шели излизащи от тесняка, нивата на тестостерон в кръвта на Алекс пак рязко се покачиха. Той отново започна да токува и да предприема необясними за групата действия. След като проучихме пещерато и излязохме на вън, разбрахме, че Алекс е останал вътре. Камен, Неманя и Шели се върнаха, за да видят какво става с нашия румънски глухар. Всички излязоха няколко минути по-късно. Тръгнахме обратно към лагера. Към края на каньона видяхме, че Алексей, Миша и Саша ни чакаха на брега на реката. Тък като вече мръкваше, Аз се бях ядосала, че няма да успея да ловя прилепи вечерта. Минах от другата страна на реката, където Миша ме посрещна засмян с бутилка студена бира. Това веднага оправи лошото ми настроение. Миша не спря с изненадите до тук и сподели, че със Саша са убедили Алексей да вземем агне за чеверме. Няколко минути по-късно Аз, Миша, Лади и Шели бяхме в дома на овчаря. След още няколко минути в лагера ядохме шашлици, пихме и се веселихме.
След сутрешното кафе на 26 септември, Камен и Лади отидоха да огледат баритова пещера, Алекс да се поразходи, а ние с Шели на баня в реката. На път за реката, обсъдихме горещите експедиционни клюки и до измислихме прякори на участниците. Половин час по-късно вече бяхме намерили закътано местенце, което беше идеално за баня. Слънцето беше жарко, а конете бягаха около нас. Ние като същински самодиви, особено Аз с моята семпла войнишка прическа, разпуснахме буйните си коси, съблякохме се и влязохме в реката. Кожата ни беше настръхнала от студената вода и както следва във всяка самодивска песен се изсушихме под топлите слънчеви лъчи. Следобедът го прекарахме в лагера. Вечерта, Аз и Миша този така успешен прилепарски тандем, отидохме да ловим прилепи.
На 27 септември се събудихме много рано сутринта, закусихме, събрахме лагера и отново поехме на път. Късно вечерта към полунощ отново се озовахме на брега на язовир Токтогул. Язовирът освен, че е най-големия в страната беше изграждан цели 10 години, а от брега още се долавяха стълбовете на един от потопените градове. Мястото, където прекарахме следващия ден в отдих и закачки, беше стар къмпинг направен по съветски тертип. В него имаше стари шперплатови бунгала изрисувани с герой от руските приказки, детска въртележка, която само родените до 1989 г. могат да оценят и люлка на брега на язовира. Тук времето сякаш беше спряло, което направи престоя ни едновремнно носталгичен и сладък.
На 29 септември тръгнахме обратно към Бишкек. Отново се озовахме в единственият проход в планината, свързващ севера и юга. Отново Миша ловко маневрираше сред хаоса от овце, коли и камиони. Отново всичко беше същото, но някак си различно. За минути ни завари зимата и всичко се обагри в бяло. За минути осъзнах, че оставям душата си да галопира с конете в Туя-Муюн, да се рее със зимния вятър в прохода на Тяншан и да се наслаждава на червеникавия залез на слънцето над Джалпак-Таш. Аз оставям душата си свободна тук в тази земя на контрасти, а останалото отнесете в къщи!